Муха Part 2

Огледах се за последно в огромната зала в която бях останал сам ,а голямото лице вече се беше извърнало от мен, беше време да си ходя. Тъкмо излизах от напомнящата зала когато земята под мен се разтресе и се чу невъобразим тропот. Пред мен падна един огромен къс земя който напълно ме откъсна от изхода навън, отскочих настрани и в уплахата си полетях надолу към вътрешните стаи където се намираха килиите за прегрешили представители. Колкото повече летях надолу толкова повече се усилваха виковете за помощ. Стигнах до огромна порта направена да пази изхода от килиите в която имаше дупка в средата като от взрив. Погледнах през дупката и нещо черно ме удари по главата изблъсквайки ме в малка дупка до дясната страна на портата. По инстинкт си опипах главата за поражения и усетих топлата кръв която се стичаше по мен. Почти бях загубил съзнание когато за последно видях лице над мен. Това беше Алфа 1203 държащ странно приличащо на прашка оръжие.След това всичко стана черно и започнах да сънувам че летя над най зелените растения и най прекрасните поточета които съм виждал.

Chapter 2

Сънят на Алфа 1203

-Хей войнико цял ден ли ще седиш и ще чакаш да умреш? Вземи си оръжието и убивай тези гадове които избиха целия ти кошер и взеха децата на твоята майка.Ставай войнико, бий се!

Станах , обърнах се и видях събратята ми повечето мъртви или ранени с откъснати крайници и приковани от страх към земята , плачещи и викащи за помощ. Но помощ не идваше. Още от началото на възстанието нашият кошер беше сравнен с земята и повечето от тези които можеха да се бият бяха отдавна мъртви и затрупани под земята. В импровизираните ни окопи седяхме,гладни и биещи се с последни боеприпаси. Нямаше изход поне така изглеждаше от вътре. Нямаше надежда. Над мен летяха черни кълба които сякаш бяха запалени с умразата с която нашият враг ни нападаше и искаше да ни заличи от лицето на земята. С наведена глава тръгнах към окопа на главния който беше под най масивна атака. Нямаше как трябваше да стигна . Там бяха всичките ни оръжия а аз бях изгубил моето. Точно преди да стигна всичко почерня и пред мен се образува нереална картина от пушек и червените оттенаци на моите разкъсани събратя. Сякаш всичко изчезна, всичко за което се борехме падна в дупката на забравата образувана от този взрив. Нямаше оръжия с които да се бием. Нямаше главни които да ни дават заповеди. Нямаше надежда. Сякаш цялото ни съществуване беше заличено за броени секунди.

Озовах се насред поле обграден от всички които познавах.Гледаха ме с празни очи виждащи всичко и нищо. Нереалната картинка пред мен се променяше.Един по един всички изчезваха , а аз „виках спрете не си отивайте върнете се все още има надежда”. Остана само един възрастен представител , който се приближи над мен и ми каза.

Не се бой синко скоро няма да помниш нищо от тази омраза.

Но аз не искам да забравям-казах аз- Искам да си го върна на тези копелета. Искам да ги накарам да страдат както ние страдахме.

Не ги мрази те правят това защото не знаят нищо друго.Те са неразделен елемент от живота. А за да има промяна трябва да има страдание.

След тези му думи той се изпари все едно никога не е съществувал. Започнах полека да се изправям и тогава видях черен облак който се спускаше бавно към мен и обгръщаше всичко. Опитвах се да избягам , но бях като закован към земята. Погледнах надолу и видях как черното ме обгръща.Всичко затихна. Не се чуваше вятърът. Звукът изчезна. И с него изчезна и всичко което познавах.